Рожденият ми ден наближава. Дали това е причината да се връщам назад и да си правя равносметка, как бързо са минали годините, какво се е сбъднало и какво не от всичките ми очаквания и мечти? Може би!
Преди 7г., с моята приятелка Дани разхождахме малките си деца в количките, а големите бяха в една група в детската градината. Вече имах притеснения относно развитието на Тони. Дани извади и ми подари една книга, „Отвори сърцето си. Будистки приказки за щастие“ на Аджан Брам. Кратки приказки, разказани в 2-3 станици, лесни за четене, увлекателни и най – вече поучителни. Карат те да се замислиш върху толкова важни неща, които съпътстват живота ни, ежедневието ни – страх, гняв, болка, вина, любов, реалност, ценности, стадание, свобода… Не помня всички, само знам колко бързо прочетох книгата и как някои от приказките се загнездиха в съзнанието, станаха част от мирогледа ми за живота. Е, ще ви разкажа за две от тях, които често си напомнях през годините опознавайки аутизма.
В първата история , типична кратка приказка с животни, разказва как един човек бяга преследван от тигър, вижда кладенец край пътеката и първосигнално скача в него, но успява да се захване за стърчащ корен на дърво. Кладенецът бил пресъхнал. И тъкмо човекът се успокоява, че се е спасил от тигъра, когато вижда под краката си да съска змия. Направо като в менгеме! Над главата му тигърът размахва лапа, а отдлу – отровното влечуго. И за капак две мишки се показват от дупка и започват да гризат корена. Всеки би си помислил – край. Но тигърът бил опрял задницата си в едно дърво и го разклатил. Започнало да капе мед, тъй като в клоните на дървото имало кошер. И в този момент, човекът изплезил език за да се наслади на капките сладост. Следва кратко обяснение за значението на животните, за полуката и безизходните ситуации в живота. Как може да се случи неочакваното, как бъдещето винаги е неясно и не може да сме сигурни какво ни предстои. И това се подразбира едва когато той довършва историята с неочкван край.
В колко много моменти съм си мислела и аз, че ясно виждам нещата и ги преценявам вярно! Но случващото се в последствие ме опровергава. И в много случи за добро.
Втората история е за един затворник, който влизайки в затвора, зад дебелите стени и решетки, направо е отчаян и депресиран какво му предстои. Но в килията вижда надпис на стената, над леглото си: „И ТОВА ЩЕ МИНЕ!“, явно надраскани от стар затворник. Тези думи се оказват спасение, те го крепят до деня на изтичане на присъдата му, но и станават основна сентенция на живота му на свобода, спасяват го в много трудни моменти. Той записва думите на листчета, които оставя на различни места – в колата, в работата…Така преминава живота му, тежките моменти отминавали, а на хубавите успява да се радва, като знае, че и те минават. Това било и завещанието му на смъртният му одър, последните му думи пред близките. Думите, които помагат да издържим изпитанията, но и ни съхраняват от депресията, защото разбираме, че „добрите времена не са даденост.“
И така в много от ситуациите, в кризите и малките стъпки напред винаги съм имала в ума си тези думи. Може би и това ме съхранява.
Колелото се върти и от нас зависи как ще се чувстваме в този луд световъртеж. Подкрепата трябва да я има, каквата и да е тя. А, един от начините е тя да идва от нас самите, от съзнанието ни.